K Search

Избрано от К.

"Дъх на синева"

Избрани, уникални неща, чиито автор е К.:


1. Усилено екзистенциателствувам безпощадно.


2. Изцяло съм на сухо отвсякъде.


3. ... и... ме няма в себе си и при себе си.


4. Дано е временна девиация!...


5. Натоварващ и ненужен човек.


6. Беззначителни комични неща.


7. Тук имам котка на име Щулчо, заек, когото наричам "Мой човек-младши" и също така Хелмут и Марчело, двете ми червенобузи водни костенурчета. Кокошката и петела ги отнесоха ястребите. И лисици има много. Ходят по улицата и денем.


8. Годините изтекоха като в някаква несвяст.


9. Те са пълното падение в нищото. Превърнах се във всичко обратно на себе си. Но ще продължавам да се боря.


10. Благодаря!!! Че те има. И че ме намери.


11. Като бушмен пред совалка.


12. Имам една възглавница с мемори пяна от външната страна, а от вътрешната голяма усмихната бежова мечка с червена панделка на врата и най-обичам да спя на нея. Винаги се радвам, че това е мечка, а не човек. Имах хамстер, представях си, че съм на гости на хамстера. Хамстерът се казваше "Мишка". Винаги казвах, че отивам да си лягам в миша бърлога на мечи корем.


13. Например това как вземах таралежи от градината и седях с тях на рамото на дивана.


14. Тук при по-нормален нет може да се гледа на пресекулки с неясновременна пауза, при изключителен нет (той е непредвидим), може да изкара без прекъсване 97% от филма и да те остави на сухо без финала за три дена напред и след три дена да догледаш финала, а при слаб нет изобщо не тръгва видеото... Но в някои изключителни случаи човек може да изгледа цял филм.


15. Някакво късосъединително същество.


16. Разказвах на котката за дълбинната си несигурност.


17. Разказвах на котката за дълбинната си несигурност.


18. Дворът на човека си е негов, но безкрайната човешка глупост обхожда и него... Двора.


19. Обстоятелствата "ме явиха" чак сега.


20. Съобщенията ми са без думи.


21. Ще гледам да не "цъпва" там.


22. Страхотийско.


23. Мързелът да се извършват всички тези процедури си го бива.


24. Шут. Само че от нелепите.


25. Ей такива смахнатии се обточиха при мен. Да се чуди човек да се смее ли на себе си, или да "смехоплаче" отгоре си...


26. Кофти е човек да знае, че дори и завинаги да си отиде от някого на другия ще му е все тая, а даже ще е и облекчен. Но се преживява.


27. Аз горях от любов, но се борех да опазя морала.


28. (Времето) е идеално за вълнени чорапи с джапанки.


29. Прекипял призрак.


30. Понякога пиша много шантави неща, които просто не стават за първо впечатление за публика, четене, то и за второ не стават.


31. Ти си първия ЧОВЕК, с когото провеждам нормален и смислен разговор в трезво състояние. Сякаш от цяла вечност. Бях като на самотен остров, без никой да ме разбира.


32. Ползвам си темерутлъка.


33. Много обичам да ги пиша ей такива: "Той дойде при мен. Потънах, удавих се в кафявите му очи, окъпах душата си в обичта му. Целуна ме нежно по бузата, полегна до мен и ме прегърна. След това тихо заспа. Но изведнъж нещо изтропа... Той скочи и се разлая... Погладих козината му и отново заспа. Сутринта му поднесох два кокала с хляб".


34. И аз излизам нощем, но лятото. Срещам се с лисици, порчета, котаци, ежковци. Имам си и нощен бар - седя под една улична лампа на тревата. Това понякога.


35. Котката е на хотел в гаража.


36. Понеже то, писането, не е ясно кога ще ме удостои с присъствието си.


37. Човекът не е в състояние нито да разбере, нито да извърви дори крачка от чуждия път. Тогава всяка завист е безсмислие и всяко сравняване е излишно. Истинските пътища са тежки. Всички пътища са тежки. Разбирането е урокът.


38. А ти? Ти кога ще дойдеш? Всичко е непосилно. Няма сили за дъх. Но ти точно поради това няма да дойдеш. Искаш боец. Макар и уморен боец. С възстановяване. Нямам сили за теб и никого. Обичай ме от куртоазия. Просто съм тиква. Стоп.


39. Пие ми се море и ми се ядат русалчовци с мерло. Много плаж и миди. Чакам Рашо в живота си. Моята немска овчарка. В случай, че някой може да ми подари този куч, ей ме на. Звуча несериозно поради русалчовците, но това е, защото обичам да ловя риба. ;)


40. Нямам вече мечти, нито надежди в този живот. Всичко угасна. Гледам към Теб и Ти Си моят живот. Ти Си моят смисъл. Там, където Си Ти, е животът ми. Тук мъката царува и погубва. Чакам Те.


41. Не мога. Изчерпах се. Толкова беше. Отиде си. Няма я. Празно е вече. Нямам сили за още. Нямам сили за битки. Имам злобна умора. Нямам сили за теб. О, прости. Нищо лично. Прости.


42. Преди всичко беше адреналин, а сега с житейските превратности на доизживяване.


43. В стаята на 'аз-остта' всяка нощ се трие битието с болкогумичка за да се прерисува в сутрешния злак Къде ще отбележи теб на фона си.


44. В очакване на... Неочакваното!!!


45. Сбогувам се за дълго. Пътувам за Австралопитекия с цел да разменя брачни обети с паралелепипед. Пътешествието ще бъде дълго и ще се основава на идеологията на безумни паячета с рогца. Пожелавам си предслука!


46. Раних те с ревност и те скрих сред гардероба между костюмите му и пижамите да ме спасиш от него тази нощ. Май исках, а той с чаша вино в сънена тревожност дойде при мен, като сръндак вежлив замаян покрай бъдещата утрин, слисан след поднесения ден и след това отвори гардероба, приседна там при теб ранен от мисъл как мен как теб и себе си от всички ни до утре да спаси.


47. Разрязах мрака с острие от пепел, нарисувах си омая от въжделения. Постлах там в светлосиньо, белязано с парфюм и шоколад, рози и надежди и сянката ти, нея ти откраднах.


48. Акълът ми отсъствува вече несистематично.


49. Страховит боен сладкиш...


50. Чувасвата са... ах, те са... Нахендрени. Но доста причерливи,... Не, не съм аз. Хем се зарекох да се тласна оттук в нищото без звук, ах, как мразя всичко!...


51. Често изглежда, че съм на линия, но то е, защото не успявам в момента да си затворя фейсбука и практически ме няма. А понякога просто чета нещо и не ставам за чат, защото няма какво да кажа. За да се каже нещо е нужно да има какво и да има достатъчно психическа стабилност, както и добре ориентиран показалец, който да може да кликва. Поради тази причина нека не се приема лично мълчанието ми. Колкото и да се опитвам, това е.


52. Надничам над себе си, за да видя в какво ще се превърна, подражавайки на някой 'правилен'. Търся се в него, но ме няма никак там. В непосилния устрем да стана него въпреки себе си построявам мълчаливо крепост от отчаяние и гняв, която ТРЯБВА да е към себе си, а не към него. Гневът се затваря в нестихващо въртящ се немирен кръг. Няма друго. Срамът избликва и превръща съзнанието ми в безропотна боляща нищета. Ставам нещо фатално 'неправилно', без цялост и воля, премятано от разнопосочни страхове. Тогава идва той, 'правилният'. Осъжда ме на доживотна горест, отписвайки ме от душевността ми, заявявайки, че тя е болест.


53. Надявам се ако не отговорих на нечие лично съобщение, да ми простят. Имам тежка работа, за която не искам да говоря и нищо в момента, за което да ми се говори. Не мога да проведа диалози. Ситуацията е специфична. Бия се с вещици.


54. ...... ...... ...... ...... ...... ...... ...... ...... ...... . . . Омръзна ми да си рисувам точки. Затова: !!!!!! !!!!!! ; ?????? ?????? ?????? ?????? ; ... И така нататък, и така нататък, и така нататък ... Писна ми да написвам: "И така нататък" !... Има ли нужда от толкова... Драматизъм...


55. Утре е денят. Утре сключвам брак със себе си и заминавам на сватбено пътешествие. Най-сетне разбрах без кого наистина не мога и в действителност не ми е нужен друг. Имам предвид, от човешко естество. С мен ще се забавляваме дълго и упоително по всевъзможен начин. Единствено в рамките на Божията Любов и Напътствие. Не искам повече хаос и грях. Искам Бог. Искам сила, независимост, свобода. Искам ред и справедливост. Така ще се наслаждаваме с другия в мен на един далечен, приказен остров. Сами.


56. Господи, дай сили на бойците на Духа да издържат тежките изпитания в този смутен, страшен, невъзможен, изпълнен с непосилна болка и тероризъм свят! Тук живее безчестието, фанатизма, тук цари мрак! Мрак, желаещ и целящ да погълне всяка искрица Светлина! СТИГА!!!


57. "Разяждан от съвест" опит за "някакъв такъв" стих. Начало. Нощта умира. Безизходно дихание. Път без никъде. Мрак без никога. Поле без тополи. Ранени стъпки. Мечти за надежди. Яростно голи. Без дъх разплетени прежди. Навий ми кълбото. Напиши ми всемира. Или просто Ела.


58. Прескачам нощите и дните. Пълзя през нищото. Печални нокти ме раздират. Кървя сред хаос. И моля се Да ме спасиш.


59. Колкото повече струваш, толкова по-ниско си в тази извратена йерархия.


60. Одрипване.


61. Ще се приспивам на гръмотевици и ръмеж.


62. Смуках си тук шоколадова мишка и ми хрумна да напиша тази шантавийка.


63. Чакам да се разлисти орехът, за да паса човека, ушатия. Преди няколко дни го пасох. И котката го последва в заниманието. Четат ми се "Готически романи" там, но трябва да пазя зайковеца. Май си знае името - "Мой човек - младши".


64. Рискоуверено.


65. Не е ничия работа какво и къде съм.


66. Изменчиво бръцеларчествувам.


67. Помня себе си мълчейки. Какво би следвало да кажа? Всяка дума е последствие от екзистенциална криза. Да, изнервящо е. Но честта е по-силна от страданието. Обратното води до себеомраза и самопотъпкване. Човек за човека е вълк. Уважавам вълка и в този ред единствено ще преформулирам според себе си: човек за човека е човек! :)


68. Как само един миг те променя, когато си бил така огорчен и екзистенциално сринат, тогава един приятел пак те намира, в миг режещият душевен мрак се превръща в галеща и мека светлина... Благодаря ти !!!


69. ... когато зайковецът ти е куче. :)


70. Какъв е смисълът? Годините на разтърсваща болка те убеждават, че си пропуснал всичко и няма смисъл да се бориш. Но умът е прав, когато ти казва, че важна е само храбростта и всичко друго е без значение. Че огънят в теб е важен, а не какво си притежавал и как си живял. Продължавай да гориш! Няма нищо по-сладко от една битка и нищо по-жалко от търсенето на мнима сигурност.


71. След обстоен размисъл и всички аргументи в полза на последващото решение, сбрало в себе си твърдост, сходна с тази на диамант, категорично заявявам, че напускам цивилизацията и човешкия свят изобщо и потеглям към самотен остров, за да отпочина навеки. Вълкът се нуждае от себе си. Ако друг сходен индивид се насочи към същата територия, нека регламентирано се отминаваме на километри. Възможната среща е с цел поколение. Поколение от единаци. В случай, че другият наруши правилата, или пък аз, войната е обявена. Никакви срещи. Никаква близост. Само поколение от единаци. Никаква обща трапеза. Никакъв общ дом. Никакви общи облаци. Никакво "НИЕ". Важи до смъртта и на двамата.


72. Оказва се, че психиката има някакви странни нагласи. Вари я, печи я, форсирай я, само тя като рече да плюне разказ, тогава то се случва. Иначе си трае като темерут.


73. Представям си как някой ме прегръща и ме уверява, че ще победя... Отивам в обятията на невидимия. Досега 7 пъти му сменях кожата, очите и т.н. Какво да ти кажа. Спах в 7 различни въображаеми обятия. И, нали са идеални, вършат работа. :)


74. Награбих псевдомечка, дано достатъчно ми се разхлопа дъсчицата, че да я взема за жива. :)


75. Красива и коварна, но поучителна и безусловно мъдра нощ. Как да й се отдадеш? Инстинкт или дух? Всеобемащ въпрос. Лека нощ!


76. Както си галех магарето и със сълзи в очите му разказвах за безоката тежест на екзистенциалния капан, който недвусмислено ме е захапал, протягайки ръце да го прегърна, съзрях до него стоящата недоумяваща баба, вплела пръстите на сухите си длани с известно примирение пред битието, или може би смирение... Погледнах я, след това казах на кучето й да не се тревожи за мен, промърморвайки си, че е нужно да забравя...


77. На мен днес ми се е изпарил мозъкът и не знам парите от него в кой въздушен ефир да ги търся. :)


78. Недонетието. (Недонетие = недоимък на интернет (връзка).) Друг вариант на "недонетието" - недонет. Пример: "Недонет. Ако има зададени въпроси, отговарям: "Вървя към безкрайността, времето е себе си. Не бива да започвам с "време и пространство"... С пълен набор инструментариум за самоунищожение и от друга страна Божият арсенал. Войната тече безмерно. Всичко тук и сега е отмряло. Отговорих. "


79. Осмислих се в априоритетно небивование. Недосмисъл.


80. Снощи не можах да пиша, защото щях да се пренасям в кочината, за да ставам прасе и да не съм вече човек, че ми омръзна да човечея. Да съм прасе ще ми е по-лесно. Няма ли някаква операция за смяна на вида... Поне да стана прасе, крава, или котка някаква, че да ми олекне...


81. ... пропаднах в дъното на нищото и снощи щях да прегръмна.


82. Ти се появи и започнах да се възвръщам. Това е спасение за мен... Все едно ти ми подаде ръка, за да не се удавя в нищото.


83. Хумористично: "Ко мъ читеш, бре? Ко съ чудиш куо пише? Ъъъ?"


84. От 2015 г.: "Когато бях на 9, тъй като имахме и предмет плуване, веднъж другаря Иванов ни подреди в дълбокото да се държим за нещото, обхождащо басейна като тръба и се заплесна, разговаряйки със свой познат. В този момент се изпуснах и започнах да потъвам. Децата бяха с гръб към мен. Изпаднах в неимоверна паника. Опитвах се да се потопя и да не дишам, за да си отида от този свят по-бързо. Така нямаше да знам, че са ме видели в слабост, в нужда, в зависимост. Срамът беше неимоверен и години наред не го понесох. Наблизо до тази случка ме влачи тролей и ме беше срам, че ме видяха. Цял живот ми се случват шантави неща и ми вярваха само очевидците. Явно е мисия за намиране на средата, на баланса, на средата на везната. Сега пък съм така, че е абсурд да ме види някой. Ще ходя с чаршаф на главата като призрак, нека ме сочат, че съм куку. Никой не е длъжен да се променя. Всеки с пътя си."


85. Човекообекти.


86. Разтегльотия.


87. Нечувателен.


88. Буквонет.


89. Остава да изхвърлим ключа Бяхме в тази пустота Творихме пустост Излизахме окървавени Не можеше да не боли Произнесените букви Прояждаха очите ни Пияни и разкъртени Окайвахме нощта Излъгвахме деня И Пак пристигахме Заключих Без звук отпращам ключа Без забрава Засъхнал стон Див вик Безшумна стая Драцената щастлива ли е в нея


90. За да си полегне на една страна, Мой човек се изстрелва нагоре в стремглав подскок, краката и ушите му отхвърчат, след което целият пада на една страна. Ето това е то - да скочиш, за да легнеш... То и ушите следва да са равномерно разположени...


91. Да те има теб в живота ми - при положение, че се изключи съответния факт, че няма и не може да има думи за това, то тогава... : Ти си! За всичко, което няма особено значение, ще намеря лесно някакви думи, но с каквито и да 'обрисувам' това в душата ми към теб, макар и най-дълбоките и изразителни да са, винаги ще звучат плоско и приглушено в сравнение с неизразимото, което ти знаеш. И знаеш много, много повече от мен.


92. Има нещо на света, което убива безпощадно, и това е страхът. Тази стихия не може да бъде укротена. Това е, защото не знаеш как би се чувствувал в нищото и дали в момента не пребиваваш в него. Не, миговете не отлитат. Те не отиват никъде. Тук са.


93. Да, понеже аз си дудна под носа си, бая си на стената, свързано е с моите глупости, както и да е. И аз не знам защо го писах. Понякога изпускам парата неволно... :) Прежалих човечеството и не го имам вече за част от себе си. И да деградира тотално, този свят го отписах. Гледам там да крепя да не ме довършат... В момента не съм за лаф. А и какво да пише мизантроп като мен с фобия от човечеството от дете. Не искам точно тази вечер да ти развалям настроението. Ужасих се, че писах думи, и то на стената си. Побоях се до паника. Винаги е така. Никога не бива да спра да съм зад стоманени завеси. Извинявам се... Написах се неправилно. Гледам да не шуквам, че нервна криза. Мразя паричните средства. Онези същества са ги измислили, за да поробят свободната ми душа и да ме завират вечно в някъф тъп социум. Сто базучки не могат да ме успокоят и сто пожара. Работя върху себе си и си зная Църквата. Трябва да се устои. Този свят е измислица, за която не искам да си спомням. В период на ярост съм. Не искам да ти напиша тук някои определения за човечеството, които няма да подхождат на мрежовия афиф - ритъм. Все пак ти знаеш, че не се включваш по никакъв начин в 'хомосапиенсността', която тъй върло гълча в момента. Ще си сменям козината май. Свърши ми батерията... Весел празник! ... Би ли казал на Морето, че то е първата ми, голяма, силна, неизмерима, неизразима обич? Ако се сетиш. Последната ни среща с него беше през 1996. Оттогава нито бял ден видях, нито от вкъщи излязох, нито адреса си знаех, всичко се срути. Но морето така ми е мило... Надявам се да го докосна поне още веднъж в живота си. Или поне да го зърна. Но и тази година все още не мога да пътувам. То, морето... ... Излезе ужасно песимистично, съжалявам. Живот като живот. Занимах те със себе си доста, а не биваше. Изгорелите бушони са производителят на съответното. ... Явно не функционирам адекватно в момента. Надявам се в изпуснатия разказ относно мен да не съм причина за дискомфорт. 100% чиста нощна неадекватност от моя страна. Пак от равносметки, най-вече.


94. Чувството причинява непосилна болка и убийствена печал, с които умът е длъжен да се справи. Хладно и безкомпромисно, според присъщия му индивидуален път на откриване на специфичния конкретен начин. Никое чувство на света не притежава правото на насилие, още по-малко перманентен тормоз над същността на което и да е създание!!! Смърт, саморазрушение, наркотични вещества... Далеч от това! Завинаги далеч от това чувство!!!


95. " - Защо? Защо ще пишеш пак нещо тук? Нали все пак си напълно наясно, че винаги написваш излишни неща, а е нужно да продължаваш да мълчиш, докато битието в теб не узрее до образ? Прояви малко воля и спри да изписваш последователно и безотговорно тези така нужни знаци и същевременно така излишни изречения! - Знаеш, че не се разбирам. Едно неясно кълбо ме 'размята' из разни мъчителни дебри, неиндентифицируеми и такива, чието разгадаване и разплитане изисква неимоверно количество 'отвесни стъпала нагоре', здрав захват и права мяра. Ще бъде тръпка. Деветдесет и първи псалом!!!" Току-що изтипосан нощен разговор между мен.


96. Талантствуване (талантстване)


97. Смазана същност Болящи клетки от ужас Плаващи мракове Криви облаци Суха вода Мъртва нищост Непростимо Незнаене.


98. Благодаря ти за хубостта, която ми поства! Как се казва розовичкото? Предполагам, че дървото е папая. Може би греша. Пиша тук, ясно защо - пирът на облаци, слънце и дъжд смайва нета и той опиянено танцува нейде далече от мен. Това, което щях да ти пиша - при първа възможност. То ще е деликатесно. Ще стане "манджа с парцали, стриди, кал, моркови и грозде". Ще бъде нещо като супа от всичко. Ще помещава всичкостта в разни епизоди. Това имах предвид. Ти пиши, ако искаш. Пък аз ще чакам нета. Видях един човек по телевизията тия дни да води тигър по улицата в града на повод. Значи е възможно. Дори не можах да те включа, но ти ще го прочетеш сигурно. Успех! Липсваш ми!


99. Общуването извън деловата сфера е психотровеща безсмислица с неблагоприятни последствия за самочувствието, самосъзнанието и нервната система. Този вид рискове са крайно глупави. За мен вече е ясно: трябва да се бяга надалече от всеки хомо сапиенс именно в онзи момент, в който ясно преобладава нуждата и зависимостта от него в някакъв аспект. В противен случай той ще се погаври с крехката ти и болна самоидентификация и с така травмираното ти самоуважение. Още една безкомпромисна травма ще разкъса плъзгащите се към нищото псевдоустои и ще те направи друг отново.


100. Ще потъна в горите и ще овълчея. Нощем, когато вия на двора, за да ме чуят кучетата на 'обществото' наоколо му се вижда странно. Майка обяснява на изплашеното си дете, че каката вие вечер, а не вълк. Колко досадно и непосилно е скупчването на хора. Още по-неприятен момент беше лаенето и воят ми в Люлин. Болеше ме жестоко и исках да го кажа на глутницата ми, на тези, които ме пазеха в нощта, които знаеха, преди да им кажа, на Джоко, който ме спаси. Съсед повдигна въпроса относно оставянето на кучето на терасата само нощем, как тъжно звучало и как плачело, а през това време милият мой Роби спеше спокойно на фотьола. Той понесе всичко заедно с нас. Тежкият психофизически психотрилър. Отписах човечеството. След всички рани и масовата ми консумация, тъй като човек в беда, разбира се, че се бие и консумира по всякакъв начин, в мен нещо се скъса завинаги. При вида на човешко същество изпадах в неописуемо състояние. Започнах да бягам, да не ме видят съседите, защото от устите им потича неприятен, мъчителен поток от думи не мога да помръдна. Най-добре си ми е в самотата. Ще се постарая да озверея скоро, да открия себе си. Знам, Бог обича хората каквито са. Но ако пак видя съседите, най-вероятно някой няма да остане. Обмислям начини за поникване на козина. Ще се погрижа да не ме заловят. Човечеството е жесток тормоз, съществуванието му е зверско насилие. Достатъчно ми е, каквото ми е, за да ме изтезават с любопитство. Сега то се опитва да ме 'натъпче' в 'редиците' си, за да продължи да ме изтезава, а нямам сили никакви за живот, нито желание. Мъчно ми е за живота и за начина, по който усещах слънцето, тревите, как скитах денонощно по горите, как си говорех с Майката Скала и четях "Опасни връзки", седейки върху нея. Как тичах, летях с "Украйна"-та по цял ден, как четях. Как играех футбол с бабините обувки, номер 36, при положение, че нося 40, а тогава носех 39, а веднъж при вкарването на гол счупих портата и дядо не знаеше да плаче ли или да се радва. На 9 препусках из канала, гонеха ни престъпници, беше нужно да спася жената, която беше вееща се мухогонка. Баба ми доведе някакво момиченце, Румянка, а аз толкова се изплаших от това ужасяващо вмешателство, че потънах в канала и притаих дъх. Поздравявах магарето, отивайки до извора, в миг виждах бабата до него и побягвах. Ходех често, за да си говоря със змиите. Общуването с Румянка и други беше досадно. Затормозяващо. Чудовищно. Не можех да седна, кипях, все тичах и не слизах от велосипеда. Баба и дядо рядко ме виждаха. В училището бях аутсайдерът и смених много. Не исках тези същества. Спокойствие намерих в СУ. Там намерих побратими, с които да си мълчим. Все още говоря при нервна криза, и то некрасиви неща. Случи се, нервната система не издържа на 25 и се завъртя Ужасът, в който още се намирам. Специфични ядове, неясни, изисква твърде много сила да се понесе. Нито мога да отида до някъде, нито да остана със себе си. Роби виждаше кога ми е станало лошо и помагаше. Виках го тихо, когато трудно дишах и ме спасяваше. Отиде си. Бог ми даде котенце. Милото ми, помага. Всичките помагат. Свикнах да умирам. Миг след миг. Но ми е много, много уморено. Нямам сили. Без дъх останах. Трудно контролирам нервите си. Понякога тръгвам да умирам, за да се спася. Налага се да си отида, преди да са ме погнали съвсем. Достойно. Без да се налага да умра от глад. Господи, благослови ме! Отшумявам полека. Да ми се завърне душата мечтая. Да спре да боли. То дойде и не може да си отиде. Нищото. А се налага да се бъхтам. Нужно е веднага да зная. А не зная. Нямам сили и душа за никого и нищо. Казвам на дървото, че му благодаря, че го има и това е моето Всичко. Благодаря ти, Боже мой, че ме създаде, за да видя котенце и розичка. Да вдъхна котенце и розичка. Благодаря ти, че ме запозна с този човек от града. Благодаря ти за всичко. Не трае психиката нищо. И нищо не може да се понесе. Не съм за човешкия свят. Ще никне козина и готово. Не мога да имам връзка - другият е друг и общуванията са шокови и се претърпяват. Спасих децата си от появата им на света. Сега са спокойни. Потрисащо е може би. Прочетох Шекспир на 9 и имах морско свинче. Изпитвам ужас от социални мрежи. Боя се от публикациите си. Понякога написвам нещо ужасно и го трия. Може би от ужаса. Едвам изсъществувах дотук. Е, то и това дано успешно се изтрие. Или да се приеме като разказ. За един човек, който вие нощем, за да каже на кучетата, че го боли. Когато бях дете, бях на 30. На 25 станах на 80, след това си останах на 65, сега съм на 5. Смъртта седна на стола и лицето й изчезна. Загледах се в полите й, целите на жълти маргаритки. Примерно. Или не. Опитвам се да започна да вия на хартия. А може би и с перодръжка. :) Нищо лично не казах. РАЗКАЗах се.


101. Човекът не е в състояние нито да разбере, нито да извърви дори крачка от чуждия път. Тогава всяка завист е безсмислие и всяко сравняване е излишно. Истинските пътища са тежки.


102. Осъзнато недоостихотворено, но е тук, за да го помня... От един далечен миг... "Устоявах Безмълвно се разклащах Сгромолясваха се пристани Надежди С всеки дъх горях в исконна жажда Разпилях ненужните закалки Отпратих ги далеч Изнемощявам От неистов порив без съмнение Нажежено блато и безпаметност Това ми нарисува тишината Искам Да бъдат моя люлка ръцете ти И да се потопя В топлите лъчи На приказния свят В очите ти."


103. Тази знатна нощ пристигна лъскаво, приседна глупаво и изписа мъдри вопли на преболялото от нетърпение за мир битие...


104. Ако те обичам, ще ти подаря шепа котешки стъпчици от снега на перваза. Прочети ме между тях. :)


105. Ударих дъното и то се счупи на монади.


106. Една от онези нажежени вечери, в които силно искам да кажа или извикам нещо, а не мога. Нито зная как, нито какво. Ако ги има, думите се ловят сами една за друга в неясно беззвучния си дъх. Напира ми да отроня нещичко за прескачането, бездната, стената и стоманата, но не би, не помня кога и дали току-що бях там. Ето го твоят пъзел. Осмели се да го подредиш по предначертани междубитийни 'алгоритми', 'способствувай' го в преминаването към неговото друго, пренареждай го с и без архетипни битки. 'Преизначалствувай' го, прехождайки го в кръг. Иначе ще мухляса, разпадайки се безвъзвратно. Друг не може да го 'пилотира'.


107. Нулево съществувам до някога. Разграбих нищото, напъхах си го по джобовете на екзистенцията и то, разбира се, хапе. Когато опитомя прибраното и се 'рециклирам' до себе си, тогава ще бъда. На този етап вече не ми е възможно да се силя присъствувателно...


108. Бъдещувам графикувайки. Вечер двама се бият за мен пред мазето, единият ми е нежен, романтичен, а другият е див и обсебващ. Гонят ги, да не мачкат градината, ама пак идват и мяукат, и пак се бият като се видят.


109. За да излезеш от "кръговрата" е нужно веднага да направиш неща, които са необходими. Също така за да бъде осъществено тяхното случване, ти по никакъв начин не следва да се намираш в него. Търпението се чупи лесно. Веднъж. Но за да не бъде зле изгубено, докрай е нужно само на себе си. Често на "патови" дълговременни ситуации следва да се гледа изотгоре. Има два хода - ум и присмех над отчаянието. И с него, и без него, краят е решен. Но без него е по-весело.


110. От началото до края. Не е страшна пропастта. Страшен е страхът от нея. Всичко отминава. Мъката. Радостта. Болката. Смъртта. Всичко е Животът. Неосъзнатите стихии в душата само привидно са неподвластни на ума. Нужно е единствено да бъде по-търпелив и безстрашен пред тях. Той ще знае как да ги опитоми. Тогава унищожителното им въздействие ще бъде завинаги прекратено. Страхът бива преборван с гняв, а гневът отваря врата за ума. Оттам нататък процесът е необратим. Пропастта ще бъде пренебрегната и заличена. Това е частен саморазговор, тайна самосреща. Присъствуват виртуално само писмените знаци.


111. Измразвам омразността, за да намразя мразенето на неизбежността. Обезмразешки процес.


112. Ароматът на мечтата Изветря през стъкленото нищо. Отиде в облак. Заваляха сумрачни надежди За пепел За разцъфнала дъга От пепелта На тихата Мечта.


113. Възнамерявам след около два часа да изпитам нощния покой на гората над къщата ми. Ще остана там до сутринта. Нуждая се от моментална промяна на пространството. Също да си кажа две думи на "ти" със себе си. Ако ме няма известно време, означава, че все още съм там... И може би вече ловувам самостоятелно... :)


114. Нямам представа за кого се отнася, но: Обичам те! Ти си за мен неописуемо ухание от дъха на всемира - този, прелестния дъх, за когото е немислимо да се споменава, тъй като думите до там не стигат, за да го повторят!!! На котката й прелива вече от ушите, започна да ме яде усилено поради задушеност от връхлитащи обичливости. Сърби я опашката. Поради това сипвам излиятелното обяснение тук, пък на когото му е нужно, нека си взема според необходимостта, казано накратко - да рупа на корем. Има още.


115. Повявам далеч оттук засега... Жесток порив ме тласка да разрушавам... Без Бог от ярост ще разруша по пътя си всичко... Ураганът си тръгва, За да стане торнадо Ураганът си тръгва, за да стане торнадо...


116. Доверието априорно явление ли е, или е логично да усеща смъртен страх от всеки човек. Доколкото доказателствата за безкористните му намерения не са изнесени напред. Погнусата от човечеството като материя и ужасът от безграничната глупост, която по един или друг начин обезличава 'визията' за предназначението тук и сега са исконни. Господи, ще изтърпя присъствието на човечеството, колкото и да ми се вижда излишно. Ще пазя мислите си скрити и никога няма да покажа какви са. Заради Теб. Колкото и да е непосилно. Ще издържа до Края.


117. Би ли казал на Морето, че то е първата ми, голяма, силна, неизмерима, неизразима обич? Ако се сетиш. Последната ни среща с него беше през 1996. Оттогава нито бял ден видях, нито от вкъщи излязох, нито адреса си знаех, всичко се срути. Но морето така ми е мило... Надявам се да го докосна поне още веднъж в живота си. Или поне да го зърна. Но и тази година все още не мога да пътувам. То, морето... --- Излезе ужасно песимистично, съжалявам. Живот като живот. Занимах те със себе си доста, а не биваше. Изгорелите бушони са производителят на съответното. :) --- Явно не функционирам адекватно в момента. Надявам се в изпуснатия разказ относно мен да не съм причина за дискомфорт. 100% чиста нощна неадекватност от моя страна. Пак от равносметки, най-вече.


118. Да ям ли гущер, да не ям ли гущер. Пържен. Да не става зян. Котката ми ги носи от баира, изяжда им опашките, или оставя само главата, да има за нас. Зависи дали е яла пъпеш и други вкусотии преди това. Старае се да има и за нас. Подканя ни към него. Би било неуважително към шареното ми щукълче да не опапам гущера. Ако, разбира се, мухите са ми оставили нещо...


119. Чакам те В одеянията на сенките. Ще бъда на люлка от повеи - Южни Източни Северни. Ще изпея ухания, Ще протегна стръкче трева, Ще полегна в розова пъпка. Тогава Ще дойдеш.


120. Откачам в степени различни и по разни методики и с разни вариации по темата, което се явява следствие на разни степени и "цветови гами" на различни видове случвания с негъделичкащ като розови предпеперудени червейчета нежен заряд, което е обикновеното и обичайното всекидневие. Сивости с уклон към чернота, довели до това, че съм човешко същество, родено на 31.12.1918. Само толкова цифри имаше, нямаше как да се изкарам нероден лъх, пръкнал се някак на 00.00.0000 година. Хората, които ме познават наистина, ясно им е. Няма как да променя все още нищо поради недонет. Известно време ще си остана на 100 години без малко с фалшива рождена дата, макар че се усещам на 3000 000 години вече и нищичко, ама нищичко не зная, не зная и не зная, също си обичам рождената дата - 19.06 и вече няма да се 'пръквам изведнъж' на 31.12.1918. По-добре беше да ме погълне крокодил, отколкото да се раждам виртуално на Нова година, като че планетата Земя си няма друга работа точно тогава, а следва да се занимава и с мен. Отнемам това виртуално новогодишно егоцентрично вмешателство. Дори не зная дали се е отбелязало... Прекратявам лудия текст.


121. Няма ме. Жуци загрява от беззимието и облаците, т.е. от недонета. Пък и по-добре сега да не пиша тук, че не успявам винаги да го трия. Ще върша поразии на място и с най-високата степен на наглост, която притежавам. Има човек, който се бие нощем с кофата за боклук. Ще се възползувам от компанията му в споменатото занимание. Понякога е по-разтоварващо, когато кънти на желязо. Лека нощ! :) :) :)


122. От днес собственоръчно си издавам жълта книжка, тъй като не ми се ходи да ми я издават. Явно ми е нужна. Ще свикна някак с нея въпреки неудобството, че я има. Ще си я закачам като герданче. Така следващия път, когато срещна човек с магаре и го попитам слуша ли го този човек, след което му кажа "чао" и "приятно пасене", то човекът ще ми спести особения си поглед. На книжката ще пише също: "От втренчени и неразбиращи погледи индивидът хапе!" :)



K Search

About the privacy policy

How Google uses data when you use our partners' sites or apps